проблемите с глобалното затопляне.

„ Едно време беше друго” – не ви ли звучи познато? На мен – да. Но защо ли старите хора казват така? Защото от тяхното време много нещa са се променили. Преди децата свободно са се разхождали, нямало е чак такава опастност от коли. Мечтая това да се повтори, но уви – вече времето не може да се върне назад. Колкото и да говорят всички, колко хубаво би било, все пак, ако имаше начин времето да се върне, никой нямаше да иска, защото всички са се устроили в съвременния свят. Но във всичко това има и малък, който с годините ще се увеличава, проблем. Съвременните техники не са достатъчно съвършени, затова колите, например, испускат много вредни газове. Тези вредни газове, заедно със много други от заводи и фабрики, постепенно образуват тънка ципа около Земята и слънчевите лъчи, които досега са се отразявали в нея, сега се задържат върху тази тънка ципа, загряват я и от това се получава глобалното затопляне. Това не е само по-топла земя. От затоплянето ледовете в двата полюса се стопяват, разбира се, в продължение на години, и от това могат да прелеят някои водни стихии. И това всичко – само заради капризите на днешното поколение всички да имат коли.

Какво наистина е стачката? справедливо ли е?

Учител – какво разбираме под тази дума? Човек, който работи насила, за да си изкарва хляба, или човек, отдаден на работата си и обичащ децата, на които преподава? Аз лично си представям второто, защото моята учителка е такава. Може би има много други такива учители. Защо на мен ми се струва, че от година на година стават все по-малко? Или наистина е така?

Възмущавам се от учителската стачка, макар че половината от гражданите твърдят, че било справедливо. Разбирам гледната им точка, но все пак тези деца мечтаят цяло лято за този миг, когато всички ще играят. Мечтаят и за първия, от месеци, урок. А какво получават? Нищо! Първокласниците нямат нямат мечтания първи урок, родителите – радостта на детето. И всичко това само заради стотина лева повече или по-малко. В някои училища имат по 3-4 урока. Уважавам тези училища. Те поемат отговорност, макар и малка.н кой колкото може. Аз разсъждавам така. Дано скоро МОН направи нещо и учениците имат нужните за развитието им знания.

днес е ден, като всички други.

Днес е ден, като всички други.

Днес пак тревата е зелена.

Днес слънцето грее и носи

Миризма на раздяла.

Днес е ден, като всички други,

Но на мен ми се струва,

Че небето е сиво, земята е черна,

А славеят от ореха

вече не пее.

Днес е ден, като всички други,

Но щом аз отворих вратата,

Ти отвътре към мен не се втурна,

От никъде не се обади.

Днес е ден, като всички други,

Но щом аз излязох в гората,

Ти не беше до мен и не пяхме

Песента на цветята.

Днес е ден, като всички други,

Но щом ти излезе,

и „сбогом” ми каза,

в този миг даже вятъра донесе

миризма на раздяла.

Глава 3. Колибата

В колибата беше много уютно, беше светло, защото слънцето огряваше прозореца. На стената имаше два реда копчета. Над всеки ред имаше надписи „държава” и „планета”. Под „държава”, например, на копчетата бяха написани буквите от А до Я. Същото беше и под „планета”.

Черната сянка натисна копче под „планета” с написана на него буквата М.

Изведнъж всичко се завъртя, колибата изчезна и на нейно място се появи съвсем гола земя, без трева, без цветя, дори без пръст по нея.

национален конкурс на авторската песен

тази година татко беше поканен за първи път на българския национален конкурс на авторската песен. там пяха песни различни професионалисти и любители на бард културата. например имаше гости от Румъния и от Русия. от Румъния дойдоха двама китаристи, а третият свиреше на флейта. от Русия дойде една жена, която пееше, и един мъж, който свиреше на китара. татко представи 4 свои песни; "Суламит","Охрид", "св. Иван Рилски " и "в четири и половина сутринта". повече за тези песни можете да намерите в www.orthomatic.net или www.poetiskitara.com.

Глава 2. странната зала.

Джаки се вгледа в билета и видя, че тайнствената среща ще бъде утре.

На другия ден незабелязано се измъкна от вкъщи и отиде там, където пишеше на билета. Стаята беше затворена. Там нямаше никой. Изведнъж отвътре заговори глас. Той беше тайнствен и силен.

- Влез! – каза гласът.

Джаки влезе и не можа да повярва на очите си – той стоеше в началото на топъл и приятен коридор.

По средата стоеше мъж. Той беше висок с черни къдрици:

- Последвай ме!

Джаки тръгна след него.

Вървяха по светъл коридор. Стените бяха облепени в син мек плат. По земята се простираше дълъг син килим, мек като стените. Светлината беше топла и синя. Беше уютно, заради топлината и заради мекотата в залата.

След време коридорът свърши и пред тях се появи златна врата.

Мъжът извади сребърен ключ от джоба си и го пъхна във вратата.

Тя се отвори безшумно и пред тях се разкри удивителна гледка;

Те стояха сред поляна, на която имаше дървета и цветя, а слънцето грееше по-ярко от всякога. Джаки дълго се разхожда, заедно със странният мъж. Зад дърветата течеше ручей, а покрай него растяха благоуханни рози. Те ухаеха толкова силно, че целият бряг беше погълнат от тяхната миризма. Поточето бълбукаше спокойно, сякаш пред него беше вечността, и съвсем не бързаше.

Глава 1. Джаки.

Живееше едно момче на име Джаки.

То живееше в една затънтена уличка на края на града.

Семейството беше много бедно, ядеше сутрин и вечер. Храната беше еднообразна – сутрин – хляб със сирене, а вечер – салата от сирене и домати.

Малкият Джаки Кларк беше на девет години и се нуждаеше от повече храна.

Веднъж отиде на гости на свой много богат братовчед. При семейство Кларк беше традиция всяка година да ходят по веднъж там. Братовчедът се казваше Ралф и днес беше неговият рожден ден. Ралф беше симпатичен младеж на девет, със руса коса и святкащи очи. Когато тръгнаха за вкъщи, Джаки намери в пръстта златна хартийка, на която пишеше:

„Който намери този билет

И от него се възползва,

Нека отзад на този късмет

Да прочете как се използва.”

Джаки така се развълнува, че едва не падна на земята. Първоначално искаше да го покаже на майка си и баща си, но после реши да го опази в тайна.

Обърна билета и с почуда прочете следното:

„Ако исаш приключения,

И радости, и мъки,

Започвай да разбираш ти,

Че много труден път е.”

А по-отдолу беше написано:

„най-високата сграда в града, 5-ти етаж, вход 0.

„Вход 0 – повтори Джаки. – там никой не беше влизал никога! Само говореха за него, но никога не е бил отварян!”

Докато той разсъждаваше, родителите му бяха влезли вкъщи.

- Ела, миличък! – викаха го от там.

Джаки тръгна и ахна; билета се беше променил! От златен изведнъж се превърна в пурпурен! Но надписът си остана същият.

Приключението започваше!